Category: Приказки

– Здравей!
– Здравей!?… Кой си ти? … Къде си?…
Толкова е тъмно, че нищо не виждам.
….Тишина.
– Ехо, къде си?
– Тук! До теб!
– Не те виждам.
– Напротив. Виждаш ме чудесно!
– Толкова е тъмно, нищо не виждам. Шегуваш ли се с мен, или искаш да ме изплашиш?
– Толкова си смешен!
– А ти, ти … Не може да плашиш хората така …
– Хихик! Но тук сме само ти и аз! А и признай си, че почти не се уплаши!
– Признавам. Аз така, само малко … Но, но, … ти не звучиш никак страшно. Ще се покажеш ли най-после?
– Ето ме!
– Виж … Започвам да се ядосвам. Докосни ме, за да разбера къде си. В това тъмно, нищичко не виждам.
– Аз съм тъмното.
– Ти си тъмното?…
– Да, както винаги!
– Извинявай, но не ми е до шеги. Тъмното е просто тъмно, празно, понякога страшно и няма светлина. И тъмното не може да говори.
… Тишина …
– Ето, дори ти нямаш как да го оспориш.
– Извинявай, не исках да те уплаша, нито да те обидя. Повечето хора се боят от мен. И, и … никой до сега не беше ме чувал както ти. И това така ме зарадва. Винаги съм си мечтала да си поговоря с някой. Но хората сте такива едни …
– Ти не се шегуваш, нали?
– Не.
– И за всичкото време, аз първи те чувам?
– Не, не си първи. Много хора ме чуваха, но повечето си мислеха, че полудяват. А някои съвсем си полудяха.
– Ако ти си тъмното, значи аз съм в теб? Това малко ме плаши …
– Да, ти си в мен. Защо се боиш от това?
– Ами …, не можеш да си в някого просто така.
Нали разбираш? То е като … Нали за това казваме за нещата, за чувствата например, че са в нас, или извън нас … А и чисто физически … А не те ли боли?
– От какво?!? Ахаа! Понякога, но то е друго. А ти, ти как ме чувстваш?
– Като мравки по кожата … Не, не, не се обиждай. Само малко е страшно, а всъщност никак не е. Нали не те виждам и … Извинявай, виждам те през цялото време, но … Ох, неловко е …
– Знам. Разбрах те. Не се тревожи. Слушай, а ти затвори очи и си ме представи. Да опитаме?
– Същото е. Пак е тъмно, тоест е ти. Ти си, исках да кажа. Моля те, …
– Да, разбирам те. Извинявай!
– Почакай! Когато затворя очи и там е тъмно, ти си там, в очите ми! Да опитаме пак!
– Харесва ми! Хайде!
– Представих си те красива!
– Какво е красиво?
– Ами, такова, всичко, което е хубаво и приятно …
– Така ли? А твоето красиво такова ли е? И какво е още?
– Да. Почакай! Не съвсем. То е още много неща, но толкова много, че ще трябва да ти разказвам цял час.
– А как разбираш кое е красиво? Ще ти е нужен по цял час за да разглеждаш всичко …
– Не, не, няма. Обикновено го разбираш веднага.
– А защо тогава ти трябват цял час думи, за да ми разкажеш? Не те разбирам.
– Красивото се усеща някак не точно с разум, а вътре в сърцето.
Просто е прието, че може да се опише, а и трябва да влиза в някакви норми. Винаги се стремим да сложим рамки, но така разбираме нещата по-лесно. Когато ни кажат, че нещо е, ами просто е нещото, каквото се предполага, че е, то ние го приемаме такова и нямаме нужда да мислим повече. По-лесно е. И като че ли по-малко ни е страх.
– Разбирам … Мисля, че хората сте много тъжни същества. Когато едно нещо е видимо със сърцето, можете да му се доверите. А вие си създавате толкова много оправдания, за да гледа някой друг вместо вас. А всичко би могло да бъде толкова лесно …
– Права си, но тогава всеки ще вижда нещо съвсем различно. Как тогава ще знаем, че нещата са тези, които са? Ето например ти! Ако не беше ми казала, че си тъмното, щях да се терзая чии е този глас с когото разговарям. А сега знам.
– Но ти знаеше и преди това, само не го разбираше.
– Толкова много думи, а всичко е много по-лесно без тях. Но тогава по какво ще се различаваме от животните? Ето, дори е доказано, че множество животински видове комуникират със звуци. А това си е техен език. Вероятно вълкът също обяснява на друг от глутницата, колко красива вълчица е срещнал в гората, но с някакви техни думи, непонятни за нас.
– Животните нямат нужда да говорят. Те първо знаят всичко, а после го изразяват, но само защото някои неща е трудно да оставиш само вътре в себе си.
– Искаш да кажеш, че разбираш езикът им?
– В мен всички езици са еднакви. Аз също първо чуствам. Чувствам в себе си как бият сърцата ви. Чувствам когато сте уплашени, защото се превръщате в постоянно треперещ и бърз ритъм, а сърцата ви, сърцата ви казват всичко.
– Искам да отворя очи!
– Отвори ги! Но така ще спреш да си ме представяш …
– Вече нямам нужда! Нали те виждам и вътре, и вън. А ти не винаги си черна. Понякога в теб се промъква светлинка и сенките рисуват извивките ти.
Ето например сега. Мога да видя, почти мога да видя лицето ти. А ето в очите на онази котка там, точно там, в сянката, виждам твоите очи. А в повея на вятъра усещам дланта ти, която гали страните ми. Та ти си толкова красива и нежна!
– Вече виждаш светлината на утрото! Скоро аз ще се стопя и ще изчезна. От мен ще останат само бледи сенки в които ще приютявам всички търсещи прохлада, само на миг от жарките лъчи на слънцето.
– Почакай, спри, как така ще се стопиш? А аз? Но нали тъкмо …
– Сбогом! …
– Почакай, почакааай!…
Ще те видя ли някога пак?
– Само затвори очи!

Този разказ присъства и в блога ми “Лудо горене”, но по някакъв начин чувствам, че би трябвало да бъде и тук!

Спомням си едно лято, бях малък, почти до колене.
Баба ми ме прати с дядо Петър да пасем воловете, а те не бяха като кравите, такива малки.
Ами бяха едни такива, големи, като цели планини.
Големи и сиви с широките си гърбове.
А рогата им, още по-широки. И като че ли подпираха небето с тях.
Денят беше слънчев. Бели, пухкави облаци се припичаха на слънцето.

Не бързаха за никъде, също като стада овце в полето.
А ние отивахме към ниското при кошарите, в полето, където минаваха първите ми лета.
Ниското беше една дълбока яма насред нивите, дълбока и широка, гъсто обрасла с гора.
Като погледнеш от горе, само листа, толкова много, че не виждаш дърветата долу, нито пътеките, нито реката.
А реката беше ни голяма, ни дълбока.
Малка рекичка насред гората, където често слизаха на водопой зайци и лисици.
За зайците не бях много сигурен, но дядо Петър ми разказваше, че когато заек иде да пие вода, защото и той душа носи, някоя Лисана хитрана го хваща и го носи за храна на малките лисичковци.
Ех как исках да хвана всички лисици тогава и да им вържа опашките, та да не могат да се разделят.
Същата тази рекичка точно насред гората имаше бент, а над бента, старите воловари бяха изкопали ров.
В този малък вир водехме по обяд воловете.
Вървяхме бавно по пътеките и щом стигнехме аз се покатервах на гърба на някой от тях, и заедно с него потъвах във водата, после изскачахме на повърхноста, а аз здраво стиснал рогата му се смеех на звуците, които издаваше.
Когато привършехме с банята, воловете излизаха от водата и се пръсваха в сянката под дърветата.
Аз притичвах при дядо Петър и той изваждаше от чантата голям комат хляб, резен сланина, буца сирене и малко лук.
Сядахме да обядваме, а беше вкусен този обяд.
Ядеш и ушите ти пращят, ядеш, и не смогваш да преглъщаш.
После, когато дядо Петър заспеше, аз взимах малкото му джобно ножче от торбата и захващах да вия плетеници по гегата му.
Дялкам, дялкам и току се порежа.
Притичам до реката да се измия и хуквам за ябълки, а там имаше такива едни ябълки, зелени и големи.
Покатервах се на някое дърво и откъсвах няколко, колкото се съберат в пазвата ми, та заприличвах на торбест лалугер, както казваше дядо Петър.
После се връщах изморен на полянката, лягах по гръб, гледах листата над мен и се чудех: Ако останем тук цял месец, как ще разберем, като почти не можеш да познаеш, ден ли е, нощ ли е.
И докато размишлявах така, унасях се и заспивах сладко, а после, когато се събудех, се намирах на гърба на някй рогат приятел на път за следващото място за паша, или на път за село.
После лятото свършваше и нашите си ме прибираха в планината.
Така порастнах и често се случваше, когато стане въпрос за полето, някой стар троянец да се засмее, и да каже как полендаците не могат да си нарежат сланината за мезе.
Но на мен все ми се спомня онзи комат, свит на топка с резен сланина в него и нещо се свива в мен.
Хем ми се прияжда, хем в гърлото една такава буца, хем съм се ухилил до уши, щото знам хем как по нашенски да си я нарежа изтънко, хем пак по нашенски да я свия в комат.
Пък и за дяда Петър се сещам, и за лисиците с вързаните опашки, и за онези големи волове, като цели планини, дето носеха небето в рогата си.
И за ябълките се сещам.
Ама че бяха сладки онези ябълки.
Отхапеш, а то не ябълка, а мед ти в устата.
И така, с тоя хлапак от време на време се срещаме, скачаме в локвите, гоним си сянката, гледаме хората и цъкаме с език, и ни се иска понякога хората да имаха опашки, да ги хванем всички и да ги вържем, та да не могат да си правят пакости.