Приказки под планината

Купи цветя за Мама

Шофирам си спокойно, но помня, че говорех по телефона с приятел и в този момент пред мен се показва полицай.
Отби ме той с палката и се почна:
– Знаете ли защо ви спрях?
– Знам!
– Защо така, Г-н Водач?
– Наложи се.
– Ама е забранено, знаете … и кво ще правим сега?
– Ами ще ми пишете акт, знам ли, какво. Какво се прави в такива ситуации?
– Е то акт лесно, ама …
През това време, човекът с когото говорих по телефона все още слуша ситуацията.
И когато разговорът тръгна към глобата, той ми затвори и ме набра отново.
Стреснах се отпървом, пък се извиних на полицаят и вдигнах слушалката.
– Миличко, айде да ти звънна след малко, че заради теб ще ме глобяват сега.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Какво как? Как ще ме глобяват ли?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Ами че говоря по телефона.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не, не, Миличко, сега съм спрял.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Катаджията ме спря.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– За телефона!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Е как как ще ме глобява? Ей така ще ме глоби.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– КАКВО?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не бе.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– А бе ти луда ли си?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не ме интересува, че ще идва!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Може да ти е майка, ама е твоя майка.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– КАКВО? ДА И КУПЯ БУКЕТ? … ???
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Че с какво да и го купя тоя букет бе Миличко?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Аааа.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Аааа, с 20-те лева!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Нямам пари…
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Ми нали сега ще ги дам на катаджиите бе Миличко?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Е как защо? Защото много ти знае устата.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да, твойта.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Няма да му се помоля.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– НЯМА!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– А бе ти луда ли си ма? Да се помоля на полицая да не ми ги взема, че да купя букет за майка ти!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– НЕ, и не ме интересува, че няма да пуша тая седмица. Сичките ще му ги дам.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да! И 20-те ще му ги дам! Ама на майка ти букет няма да купя. Айде, че ме чака момчето.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Как какво момче? Полицайчето.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– За парите да. Дето няма да купя букет на майка ти с тях (това вече в нервен фалцет)
Затворих телефона.
Полицаят ме погледна едно такова, па ми казва:
– Братле, не ти е лесно. Върви купи букет на тъщата, че да мирнат. Ей ти една цигара, да успокоиш малко.
А аз седя замръзнал, протегнал 20 лева в ръка и не знам какво да кажа.
Ама се бях зачервил, а той ме гледа и ми казва:
– Дишай бе човек! Ще вземеш да ми получиш некой инфаркт тука, да се видя в приключение.

Като

Като свещ във тиха стая.

Като кандило старо.

Като въглен в тлеещата жар.

Като къща в изгорял пожар.

По въжето

Събудих се, а през стъклото се промъкваше първото сиво на сутринта.
Студено сиво, студени чаршафи, студена възглавница.
Тя пак е забравила отворен прозореца след сутрешната цигара …
Придърпах завивката по-близо.
Заслушах се в тишината на панелите.
Нямаше да мога да заспя.
Станах с мъчното брррр на хладната стая.
Направих си кафе.
Излязох на балкона за моята цигара.
Пепелника беше празен.
Тя не беше отваряла прозореца.
Тя не е била тук.
По блока отсреща изгряват прозорци.
Нечия Тя пуши на чужд балкон.
Нечий той се буди в топли чаршафи.
В нечия кухня, някой промърморва “Мерси”, за подадената чаша горещо кафе.
Утрото започва да жълтее по ръба на блока.
Тя не можеше да ходи по въже.
Но аз мога.

След нас остана …

Огледах се в стените празни, в прозорците със смъкнати пердета, в дъжда полепнал по стъклото, намерих тишина, а в нея спомен плах, забравен до вратата.

Понякога по пръстите ми …

Понякога чувствам душата си като наритано улично псе, свито и треперещо в ъгъла на улицата.
Същата тази улица, с безброй затворени врати.

Събуждане

И когато след сънят по върховете на пръстите ти е останала топлината на моите длани, стопляща мразовитото ти февруарско утро…

one

едно.
Понякога едно е тъжно, но пък обича слънчевите лъчи в прохладен есенен ден.
Често есенните дни са дъждовни, но тогава едно обича капките, които попиват в него.

Полет с нощни пеперуди

Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

Луций Аней Сенека

***

Вятърът отвори прозореца и в стаята влетяха няколко откъснати, пожълтели листа.
Някъде се затръшна врата.
Тя протегна ръка да улови полъха.
Ситни капчици дъжд, донесени от вятъра полепнаха по дланта и.
Студени капки. Като сълзите в очите и.

***

… там

Ако погледнеш нагоре …
… Там, в черното …
…Ще видиш луната, как тихо притичва по облаците.

О тишине

Здесь больше никого,
Дом тихий и пустой.
Как это мне надоело,
Я от тишины устал.