Category: Лудо Горене

А че бяха …

А какви лелки имаше по гишетата едно време … 
Ехх …
Червило няма, ала устните тънко стиснати, лакът останал някъде по щипката за буркани от есента, елекът на рамене да топли докато сабото на преметнатият крак пошляпва глухо, а под косата, вързана на кок, забоден с шиша за плетене те гледат две очи, като смарагдови глави на остри карфици. 
Станал си рано та да стигнеш навреме, но там хората вече белот играят цяла неделя, две каки пред теб одумват трета, застанала по-напред кака напета, че бил и къс сукманя, а на дупето и тесен му бил мегданя.
Далеч напред, току пред гишето, пенсионер доволно прибира портмонето, че пенсия клета дошла е, за москвича вноска последна това е.
След него ситно ситни бабенце, след нея майка с детенце, след тях сервизен работник, зад него ония с белота, после онази кака напета, после две шумни момчета, клюкарките двете и те, че после ей ме на мене, зад мен някакъв в шлифер, че де и той да се дене …
И мина пладне, премина.
След пладне дойде и зима, че после даже и мръкна, дойде сутрин, и пролет пукна, и къде обед стигнах до гишето. 
Лелчето пред мен табелката обърна, излезе в почивка, не чу ни “Извинете”, ни се обърна, ни “Моля, спрете”, и се не върна.
Ехх … А че беше и лелка …

Минаха години, ала така се случи, че да се редя наново пред гишето старо.
Опашката се източи за почуда бързо, та пладне бе далече.
Рекох си “Ти да видиш! Усмихна ми се късмета”, а пред мене зад гишето, мома напета. 
Ала пусти му късмет, да и звънне телефона.
Попогледна ме изпод око, завъртя го после със досада и от джоба на елека, телефона си извади.
Вдигнах рамене с усмивка, ще почакам, то се види.
Да почакам, ама не. 
Минаха минути пет, после двадесет и пет, поизнервен по стъклото и почуках:
– Извинете – рекох аз, а тя говори, попоглежда ме едва, но не спира да бърбори.
– Извинете – чукам пак, тя поглежда, аз часовника посочвам и … защо ли …
– Сонче, чакай че тук един ентелигент нещо ми са извиняа. Не мъ ли вижда чи съм в пучивка простакът му с простак, чи и ми тропа по стъклото нахалника ниеден, да му са не види и в улигуфрена … Ни му дреми чи съм в пучивка бе … На мен ша ми тропа той. Щот бил интелигентен …, чи и ш ми са извиняа видиш ли . . . …
Излязох тихо навън. Валеше. А какви лелчета имаше едно време по тия гишета … 
Еххх …
Категорични!

Купи цветя за Мама

Шофирам си спокойно, но помня, че говорех по телефона с приятел и в този момент пред мен се показва полицай.
Отби ме той с палката и се почна:
– Знаете ли защо ви спрях?
– Знам!
– Защо така, Г-н Водач?
– Наложи се.
– Ама е забранено, знаете … и кво ще правим сега?
– Ами ще ми пишете акт, знам ли, какво. Какво се прави в такива ситуации?
– Е то акт лесно, ама …
През това време, човекът с когото говорих по телефона все още слуша ситуацията.
И когато разговорът тръгна към глобата, той ми затвори и ме набра отново.
Стреснах се отпървом, пък се извиних на полицаят и вдигнах слушалката.
– Миличко, айде да ти звънна след малко, че заради теб ще ме глобяват сега.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Какво как? Как ще ме глобяват ли?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Ами че говоря по телефона.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не, не, Миличко, сега съм спрял.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Катаджията ме спря.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– За телефона!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Е как как ще ме глобява? Ей така ще ме глоби.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– КАКВО?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не бе.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– А бе ти луда ли си?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не ме интересува, че ще идва!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Може да ти е майка, ама е твоя майка.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– КАКВО? ДА И КУПЯ БУКЕТ? … ???
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Че с какво да и го купя тоя букет бе Миличко?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Аааа.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Аааа, с 20-те лева!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Нямам пари…
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Ми нали сега ще ги дам на катаджиите бе Миличко?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Е как защо? Защото много ти знае устата.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да, твойта.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Няма да му се помоля.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– НЯМА!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– А бе ти луда ли си ма? Да се помоля на полицая да не ми ги взема, че да купя букет за майка ти!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– НЕ, и не ме интересува, че няма да пуша тая седмица. Сичките ще му ги дам.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да! И 20-те ще му ги дам! Ама на майка ти букет няма да купя. Айде, че ме чака момчето.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Как какво момче? Полицайчето.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– За парите да. Дето няма да купя букет на майка ти с тях (това вече в нервен фалцет)
Затворих телефона.
Полицаят ме погледна едно такова, па ми казва:
– Братле, не ти е лесно. Върви купи букет на тъщата, че да мирнат. Ей ти една цигара, да успокоиш малко.
А аз седя замръзнал, протегнал 20 лева в ръка и не знам какво да кажа.
Ама се бях зачервил, а той ме гледа и ми казва:
– Дишай бе човек! Ще вземеш да ми получиш некой инфаркт тука, да се видя в приключение.

Като

Като свещ във тиха стая.

Като кандило старо.

Като въглен в тлеещата жар.

Като къща в изгорял пожар.

По въжето

Събудих се, а през стъклото се промъкваше първото сиво на сутринта.
Студено сиво, студени чаршафи, студена възглавница.
Тя пак е забравила отворен прозореца след сутрешната цигара …
Придърпах завивката по-близо.
Заслушах се в тишината на панелите.
Нямаше да мога да заспя.
Станах с мъчното брррр на хладната стая.
Направих си кафе.
Излязох на балкона за моята цигара.
Пепелника беше празен.
Тя не беше отваряла прозореца.
Тя не е била тук.
По блока отсреща изгряват прозорци.
Нечия Тя пуши на чужд балкон.
Нечий той се буди в топли чаршафи.
В нечия кухня, някой промърморва “Мерси”, за подадената чаша горещо кафе.
Утрото започва да жълтее по ръба на блока.
Тя не можеше да ходи по въже.
Но аз мога.