Category: Записи

А че бяха …

А какви лелки имаше по гишетата едно време … 
Ехх …
Червило няма, ала устните тънко стиснати, лакът останал някъде по щипката за буркани от есента, елекът на рамене да топли докато сабото на преметнатият крак пошляпва глухо, а под косата, вързана на кок, забоден с шиша за плетене те гледат две очи, като смарагдови глави на остри карфици. 
Станал си рано та да стигнеш навреме, но там хората вече белот играят цяла неделя, две каки пред теб одумват трета, застанала по-напред кака напета, че бил и къс сукманя, а на дупето и тесен му бил мегданя.
Далеч напред, току пред гишето, пенсионер доволно прибира портмонето, че пенсия клета дошла е, за москвича вноска последна това е.
След него ситно ситни бабенце, след нея майка с детенце, след тях сервизен работник, зад него ония с белота, после онази кака напета, после две шумни момчета, клюкарките двете и те, че после ей ме на мене, зад мен някакъв в шлифер, че де и той да се дене …
И мина пладне, премина.
След пладне дойде и зима, че после даже и мръкна, дойде сутрин, и пролет пукна, и къде обед стигнах до гишето. 
Лелчето пред мен табелката обърна, излезе в почивка, не чу ни “Извинете”, ни се обърна, ни “Моля, спрете”, и се не върна.
Ехх … А че беше и лелка …

Минаха години, ала така се случи, че да се редя наново пред гишето старо.
Опашката се източи за почуда бързо, та пладне бе далече.
Рекох си “Ти да видиш! Усмихна ми се късмета”, а пред мене зад гишето, мома напета. 
Ала пусти му късмет, да и звънне телефона.
Попогледна ме изпод око, завъртя го после със досада и от джоба на елека, телефона си извади.
Вдигнах рамене с усмивка, ще почакам, то се види.
Да почакам, ама не. 
Минаха минути пет, после двадесет и пет, поизнервен по стъклото и почуках:
– Извинете – рекох аз, а тя говори, попоглежда ме едва, но не спира да бърбори.
– Извинете – чукам пак, тя поглежда, аз часовника посочвам и … защо ли …
– Сонче, чакай че тук един ентелигент нещо ми са извиняа. Не мъ ли вижда чи съм в пучивка простакът му с простак, чи и ми тропа по стъклото нахалника ниеден, да му са не види и в улигуфрена … Ни му дреми чи съм в пучивка бе … На мен ша ми тропа той. Щот бил интелигентен …, чи и ш ми са извиняа видиш ли . . . …
Излязох тихо навън. Валеше. А какви лелчета имаше едно време по тия гишета … 
Еххх …
Категорични!

Събуждане

И когато след сънят по върховете на пръстите ти е останала топлината на моите длани, стопляща мразовитото ти февруарско утро…

one

едно.
Понякога едно е тъжно, но пък обича слънчевите лъчи в прохладен есенен ден.
Често есенните дни са дъждовни, но тогава едно обича капките, които попиват в него.

Полет с нощни пеперуди

Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

Луций Аней Сенека

***

Вятърът отвори прозореца и в стаята влетяха няколко откъснати, пожълтели листа.
Някъде се затръшна врата.
Тя протегна ръка да улови полъха.
Ситни капчици дъжд, донесени от вятъра полепнаха по дланта и.
Студени капки. Като сълзите в очите и.

***

О тишине

Здесь больше никого,
Дом тихий и пустой.
Как это мне надоело,
Я от тишины устал.

Приказка на тъмно

– Здравей!
– Здравей!?… Кой си ти? … Къде си?…
Толкова е тъмно, че нищо не виждам.
….Тишина.
– Ехо, къде си?
– Тук! До теб!
– Не те виждам.
– Напротив. Виждаш ме чудесно!
– Толкова е тъмно, нищо не виждам. Шегуваш ли се с мен, или искаш да ме изплашиш?
– Толкова си смешен!
– А ти, ти … Не може да плашиш хората така …
– Хихик! Но тук сме само ти и аз! А и признай си, че почти не се уплаши!
– Признавам. Аз така, само малко … Но, но, … ти не звучиш никак страшно. Ще се покажеш ли най-после?
– Ето ме!
– Виж … Започвам да се ядосвам. Докосни ме, за да разбера къде си. В това тъмно, нищичко не виждам.
– Аз съм тъмното.
– Ти си тъмното?…
– Да, както винаги!
– Извинявай, но не ми е до шеги. Тъмното е просто тъмно, празно, понякога страшно и няма светлина. И тъмното не може да говори.
… Тишина …
– Ето, дори ти нямаш как да го оспориш.
– Извинявай, не исках да те уплаша, нито да те обидя. Повечето хора се боят от мен. И, и … никой до сега не беше ме чувал както ти. И това така ме зарадва. Винаги съм си мечтала да си поговоря с някой. Но хората сте такива едни …
– Ти не се шегуваш, нали?
– Не.
– И за всичкото време, аз първи те чувам?
– Не, не си първи. Много хора ме чуваха, но повечето си мислеха, че полудяват. А някои съвсем си полудяха.
– Ако ти си тъмното, значи аз съм в теб? Това малко ме плаши …
– Да, ти си в мен. Защо се боиш от това?
– Ами …, не можеш да си в някого просто така.
Нали разбираш? То е като … Нали за това казваме за нещата, за чувствата например, че са в нас, или извън нас … А и чисто физически … А не те ли боли?
– От какво?!? Ахаа! Понякога, но то е друго. А ти, ти как ме чувстваш?
– Като мравки по кожата … Не, не, не се обиждай. Само малко е страшно, а всъщност никак не е. Нали не те виждам и … Извинявай, виждам те през цялото време, но … Ох, неловко е …
– Знам. Разбрах те. Не се тревожи. Слушай, а ти затвори очи и си ме представи. Да опитаме?
– Същото е. Пак е тъмно, тоест е ти. Ти си, исках да кажа. Моля те, …
– Да, разбирам те. Извинявай!
– Почакай! Когато затворя очи и там е тъмно, ти си там, в очите ми! Да опитаме пак!
– Харесва ми! Хайде!
– Представих си те красива!
– Какво е красиво?
– Ами, такова, всичко, което е хубаво и приятно …
– Така ли? А твоето красиво такова ли е? И какво е още?
– Да. Почакай! Не съвсем. То е още много неща, но толкова много, че ще трябва да ти разказвам цял час.
– А как разбираш кое е красиво? Ще ти е нужен по цял час за да разглеждаш всичко …
– Не, не, няма. Обикновено го разбираш веднага.
– А защо тогава ти трябват цял час думи, за да ми разкажеш? Не те разбирам.
– Красивото се усеща някак не точно с разум, а вътре в сърцето.
Просто е прието, че може да се опише, а и трябва да влиза в някакви норми. Винаги се стремим да сложим рамки, но така разбираме нещата по-лесно. Когато ни кажат, че нещо е, ами просто е нещото, каквото се предполага, че е, то ние го приемаме такова и нямаме нужда да мислим повече. По-лесно е. И като че ли по-малко ни е страх.
– Разбирам … Мисля, че хората сте много тъжни същества. Когато едно нещо е видимо със сърцето, можете да му се доверите. А вие си създавате толкова много оправдания, за да гледа някой друг вместо вас. А всичко би могло да бъде толкова лесно …
– Права си, но тогава всеки ще вижда нещо съвсем различно. Как тогава ще знаем, че нещата са тези, които са? Ето например ти! Ако не беше ми казала, че си тъмното, щях да се терзая чии е този глас с когото разговарям. А сега знам.
– Но ти знаеше и преди това, само не го разбираше.
– Толкова много думи, а всичко е много по-лесно без тях. Но тогава по какво ще се различаваме от животните? Ето, дори е доказано, че множество животински видове комуникират със звуци. А това си е техен език. Вероятно вълкът също обяснява на друг от глутницата, колко красива вълчица е срещнал в гората, но с някакви техни думи, непонятни за нас.
– Животните нямат нужда да говорят. Те първо знаят всичко, а после го изразяват, но само защото някои неща е трудно да оставиш само вътре в себе си.
– Искаш да кажеш, че разбираш езикът им?
– В мен всички езици са еднакви. Аз също първо чуствам. Чувствам в себе си как бият сърцата ви. Чувствам когато сте уплашени, защото се превръщате в постоянно треперещ и бърз ритъм, а сърцата ви, сърцата ви казват всичко.
– Искам да отворя очи!
– Отвори ги! Но така ще спреш да си ме представяш …
– Вече нямам нужда! Нали те виждам и вътре, и вън. А ти не винаги си черна. Понякога в теб се промъква светлинка и сенките рисуват извивките ти.
Ето например сега. Мога да видя, почти мога да видя лицето ти. А ето в очите на онази котка там, точно там, в сянката, виждам твоите очи. А в повея на вятъра усещам дланта ти, която гали страните ми. Та ти си толкова красива и нежна!
– Вече виждаш светлината на утрото! Скоро аз ще се стопя и ще изчезна. От мен ще останат само бледи сенки в които ще приютявам всички търсещи прохлада, само на миг от жарките лъчи на слънцето.
– Почакай, спри, как така ще се стопиш? А аз? Но нали тъкмо …
– Сбогом! …
– Почакай, почакааай!…
Ще те видя ли някога пак?
– Само затвори очи!

Но не това е важното

Минаваме през този живот, оставяйки много следи.
Но не това е важното.
Някои от тях са болезнени белези, били те наши, чужди …
Други са мигове, пълни с дела, които оставят хубави, ярки, щастливи спомени.
Но не това е важното.
Някои от нас стават звезди, светещи за другите и даващи примери, комуто каквото е нужно.
Но не това е важното.
Други угасват преди да са успели да се разгорят.
Но не това е важното.
Някои градят кариери, изкачват стълбища, хващат бързите влакове, превръщат се в кули изпълнени с венците на успеха.
Но не това е важното.
Други губят себе си по стълбите, препъвайки се в страхове, в съмнения превръщащи се в техните твърде високи за тях стъпала.
Но не това е важното.
Някои просто бягат от, или нанякъде.
Търсейки щастие в някого, в утрето.
Но не това е важното.
Някои срещат другиго.
Други умират сами.
Но не това е важното.
Някои срещат душата си.
Но не това е важното.
Някои докосват с душата си света.
Но не това е важното.
А някои докосват с душата си някого …

Послепис:
Да откриеш себе си, да се приемеш, да си простиш, да останеш такъв, да станеш по-добър, не винаги е лесно, но е постижимо за всички.

Когато си осъзнал душата си, цялата, да я споделиш с другиго, ето това е важното.
Когато постигнеш това, без капка егоизъм, признаеш си страхът и въпреки него продължиш, и най-подир да сториш това, без да се възгордееш, а дадеш душата си в любов.
Тогава си постигнал всичко, което някога било е и ще бъде, защото вече си ти.

Хлапето

Спомням си едно лято, бях малък, почти до колене.
Баба ми ме прати с дядо Петър да пасем воловете, а те не бяха като кравите, такива малки.
Ами бяха едни такива, големи, като цели планини.
Големи и сиви с широките си гърбове.
А рогата им, още по-широки. И като че ли подпираха небето с тях.
Денят беше слънчев. Бели, пухкави облаци се припичаха на слънцето.

Continue reading…