Шофирам си спокойно, но помня, че говорех по телефона с приятел и в този момент пред мен се показва полицай.
Отби ме той с палката и се почна:
– Знаете ли защо ви спрях?
– Знам!
– Защо така, Г-н Водач?
– Наложи се.
– Ама е забранено, знаете … и кво ще правим сега?
– Ами ще ми пишете акт, знам ли, какво. Какво се прави в такива ситуации?
– Е то акт лесно, ама …
През това време, човекът с когото говорих по телефона все още слуша ситуацията.
И когато разговорът тръгна към глобата, той ми затвори и ме набра отново.
Стреснах се отпървом, пък се извиних на полицаят и вдигнах слушалката.
– Миличко, айде да ти звънна след малко, че заради теб ще ме глобяват сега.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Какво как? Как ще ме глобяват ли?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Ами че говоря по телефона.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не, не, Миличко, сега съм спрял.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Катаджията ме спря.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– За телефона!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Е как как ще ме глобява? Ей така ще ме глоби.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– КАКВО?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не бе.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– А бе ти луда ли си?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не ме интересува, че ще идва!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Може да ти е майка, ама е твоя майка.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– КАКВО? ДА И КУПЯ БУКЕТ? … ???
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Че с какво да и го купя тоя букет бе Миличко?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Аааа.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Аааа, с 20-те лева!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Нямам пари…
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Ми нали сега ще ги дам на катаджиите бе Миличко?
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Е как защо? Защото много ти знае устата.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да, твойта.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Не.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Няма да му се помоля.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– НЯМА!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– А бе ти луда ли си ма? Да се помоля на полицая да не ми ги взема, че да купя букет за майка ти!
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– НЕ, и не ме интересува, че няма да пуша тая седмица. Сичките ще му ги дам.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да! И 20-те ще му ги дам! Ама на майка ти букет няма да купя. Айде, че ме чака момчето.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Как какво момче? Полицайчето.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– Да.
– . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
– За парите да. Дето няма да купя букет на майка ти с тях (това вече в нервен фалцет)
Затворих телефона.
Полицаят ме погледна едно такова, па ми казва:
– Братле, не ти е лесно. Върви купи букет на тъщата, че да мирнат. Ей ти една цигара, да успокоиш малко.
А аз седя замръзнал, протегнал 20 лева в ръка и не знам какво да кажа.
Ама се бях зачервил, а той ме гледа и ми казва:
– Дишай бе човек! Ще вземеш да ми получиш некой инфаркт тука, да се видя в приключение.
