Спомням си едно лято, бях малък, почти до колене.
Баба ми ме прати с дядо Петър да пасем воловете, а те не бяха като кравите, такива малки.
Ами бяха едни такива, големи, като цели планини.
Големи и сиви с широките си гърбове.
А рогата им, още по-широки. И като че ли подпираха небето с тях.
Денят беше слънчев. Бели, пухкави облаци се припичаха на слънцето.
Не бързаха за никъде, също като стада овце в полето.
А ние отивахме към ниското при кошарите, в полето, където минаваха първите ми лета.
Ниското беше една дълбока яма насред нивите, дълбока и широка, гъсто обрасла с гора.
Като погледнеш от горе, само листа, толкова много, че не виждаш дърветата долу, нито пътеките, нито реката.
А реката беше ни голяма, ни дълбока.
Малка рекичка насред гората, където често слизаха на водопой зайци и лисици.
За зайците не бях много сигурен, но дядо Петър ми разказваше, че когато заек иде да пие вода, защото и той душа носи, някоя Лисана хитрана го хваща и го носи за храна на малките лисичковци.
Ех как исках да хвана всички лисици тогава и да им вържа опашките, та да не могат да се разделят.
Същата тази рекичка точно насред гората имаше бент, а над бента, старите воловари бяха изкопали ров.
В този малък вир водехме по обяд воловете.
Вървяхме бавно по пътеките и щом стигнехме аз се покатервах на гърба на някой от тях, и заедно с него потъвах във водата, после изскачахме на повърхноста, а аз здраво стиснал рогата му се смеех на звуците, които издаваше.
Когато привършехме с банята, воловете излизаха от водата и се пръсваха в сянката под дърветата.
Аз притичвах при дядо Петър и той изваждаше от чантата голям комат хляб, резен сланина, буца сирене и малко лук.
Сядахме да обядваме, а беше вкусен този обяд.
Ядеш и ушите ти пращят, ядеш, и не смогваш да преглъщаш.
После, когато дядо Петър заспеше, аз взимах малкото му джобно ножче от торбата и захващах да вия плетеници по гегата му.
Дялкам, дялкам и току се порежа.
Притичам до реката да се измия и хуквам за ябълки, а там имаше такива едни ябълки, зелени и големи.
Покатервах се на някое дърво и откъсвах няколко, колкото се съберат в пазвата ми, та заприличвах на торбест лалугер, както казваше дядо Петър.
После се връщах изморен на полянката, лягах по гръб, гледах листата над мен и се чудех: Ако останем тук цял месец, как ще разберем, като почти не можеш да познаеш, ден ли е, нощ ли е.
И докато размишлявах така, унасях се и заспивах сладко, а после, когато се събудех, се намирах на гърба на някй рогат приятел на път за следващото място за паша, или на път за село.
После лятото свършваше и нашите си ме прибираха в планината.
Така порастнах и често се случваше, когато стане въпрос за полето, някой стар троянец да се засмее, и да каже как полендаците не могат да си нарежат сланината за мезе.
Но на мен все ми се спомня онзи комат, свит на топка с резен сланина в него и нещо се свива в мен.
Хем ми се прияжда, хем в гърлото една такава буца, хем съм се ухилил до уши, щото знам хем как по нашенски да си я нарежа изтънко, хем пак по нашенски да я свия в комат.
Пък и за дяда Петър се сещам, и за лисиците с вързаните опашки, и за онези големи волове, като цели планини, дето носеха небето в рогата си.
И за ябълките се сещам.
Ама че бяха сладки онези ябълки.
Отхапеш, а то не ябълка, а мед ти в устата.
И така, с тоя хлапак от време на време се срещаме, скачаме в локвите, гоним си сянката, гледаме хората и цъкаме с език, и ни се иска понякога хората да имаха опашки, да ги хванем всички и да ги вържем, та да не могат да си правят пакости.
