– Здравей!
– Здравей!?… Кой си ти? … Къде си?…
Толкова е тъмно, че нищо не виждам.
….Тишина.
– Ехо, къде си?
– Тук! До теб!
– Не те виждам.
– Напротив. Виждаш ме чудесно!
– Толкова е тъмно, нищо не виждам. Шегуваш ли се с мен, или искаш да ме изплашиш?
– Толкова си смешен!
– А ти, ти … Не може да плашиш хората така …
– Хихик! Но тук сме само ти и аз! А и признай си, че почти не се уплаши!
– Признавам. Аз така, само малко … Но, но, … ти не звучиш никак страшно. Ще се покажеш ли най-после?
– Ето ме!
– Виж … Започвам да се ядосвам. Докосни ме, за да разбера къде си. В това тъмно, нищичко не виждам.
– Аз съм тъмното.
– Ти си тъмното?…
– Да, както винаги!
– Извинявай, но не ми е до шеги. Тъмното е просто тъмно, празно, понякога страшно и няма светлина. И тъмното не може да говори.
… Тишина …
– Ето, дори ти нямаш как да го оспориш.
– Извинявай, не исках да те уплаша, нито да те обидя. Повечето хора се боят от мен. И, и … никой до сега не беше ме чувал както ти. И това така ме зарадва. Винаги съм си мечтала да си поговоря с някой. Но хората сте такива едни …
– Ти не се шегуваш, нали?
– Не.
– И за всичкото време, аз първи те чувам?
– Не, не си първи. Много хора ме чуваха, но повечето си мислеха, че полудяват. А някои съвсем си полудяха.
– Ако ти си тъмното, значи аз съм в теб? Това малко ме плаши …
– Да, ти си в мен. Защо се боиш от това?
– Ами …, не можеш да си в някого просто така.
Нали разбираш? То е като … Нали за това казваме за нещата, за чувствата например, че са в нас, или извън нас … А и чисто физически … А не те ли боли?
– От какво?!? Ахаа! Понякога, но то е друго. А ти, ти как ме чувстваш?
– Като мравки по кожата … Не, не, не се обиждай. Само малко е страшно, а всъщност никак не е. Нали не те виждам и … Извинявай, виждам те през цялото време, но … Ох, неловко е …
– Знам. Разбрах те. Не се тревожи. Слушай, а ти затвори очи и си ме представи. Да опитаме?
– Същото е. Пак е тъмно, тоест е ти. Ти си, исках да кажа. Моля те, …
– Да, разбирам те. Извинявай!
– Почакай! Когато затворя очи и там е тъмно, ти си там, в очите ми! Да опитаме пак!
– Харесва ми! Хайде!
– Представих си те красива!
– Какво е красиво?
– Ами, такова, всичко, което е хубаво и приятно …
– Така ли? А твоето красиво такова ли е? И какво е още?
– Да. Почакай! Не съвсем. То е още много неща, но толкова много, че ще трябва да ти разказвам цял час.
– А как разбираш кое е красиво? Ще ти е нужен по цял час за да разглеждаш всичко …
– Не, не, няма. Обикновено го разбираш веднага.
– А защо тогава ти трябват цял час думи, за да ми разкажеш? Не те разбирам.
– Красивото се усеща някак не точно с разум, а вътре в сърцето.
Просто е прието, че може да се опише, а и трябва да влиза в някакви норми. Винаги се стремим да сложим рамки, но така разбираме нещата по-лесно. Когато ни кажат, че нещо е, ами просто е нещото, каквото се предполага, че е, то ние го приемаме такова и нямаме нужда да мислим повече. По-лесно е. И като че ли по-малко ни е страх.
– Разбирам … Мисля, че хората сте много тъжни същества. Когато едно нещо е видимо със сърцето, можете да му се доверите. А вие си създавате толкова много оправдания, за да гледа някой друг вместо вас. А всичко би могло да бъде толкова лесно …
– Права си, но тогава всеки ще вижда нещо съвсем различно. Как тогава ще знаем, че нещата са тези, които са? Ето например ти! Ако не беше ми казала, че си тъмното, щях да се терзая чии е този глас с когото разговарям. А сега знам.
– Но ти знаеше и преди това, само не го разбираше.
– Толкова много думи, а всичко е много по-лесно без тях. Но тогава по какво ще се различаваме от животните? Ето, дори е доказано, че множество животински видове комуникират със звуци. А това си е техен език. Вероятно вълкът също обяснява на друг от глутницата, колко красива вълчица е срещнал в гората, но с някакви техни думи, непонятни за нас.
– Животните нямат нужда да говорят. Те първо знаят всичко, а после го изразяват, но само защото някои неща е трудно да оставиш само вътре в себе си.
– Искаш да кажеш, че разбираш езикът им?
– В мен всички езици са еднакви. Аз също първо чуствам. Чувствам в себе си как бият сърцата ви. Чувствам когато сте уплашени, защото се превръщате в постоянно треперещ и бърз ритъм, а сърцата ви, сърцата ви казват всичко.
– Искам да отворя очи!
– Отвори ги! Но така ще спреш да си ме представяш …
– Вече нямам нужда! Нали те виждам и вътре, и вън. А ти не винаги си черна. Понякога в теб се промъква светлинка и сенките рисуват извивките ти.
Ето например сега. Мога да видя, почти мога да видя лицето ти. А ето в очите на онази котка там, точно там, в сянката, виждам твоите очи. А в повея на вятъра усещам дланта ти, която гали страните ми. Та ти си толкова красива и нежна!
– Вече виждаш светлината на утрото! Скоро аз ще се стопя и ще изчезна. От мен ще останат само бледи сенки в които ще приютявам всички търсещи прохлада, само на миг от жарките лъчи на слънцето.
– Почакай, спри, как така ще се стопиш? А аз? Но нали тъкмо …
– Сбогом! …
– Почакай, почакааай!…
Ще те видя ли някога пак?
– Само затвори очи!
Приказки под планината
Що за Змей
Едно
Някъде в безбрежното пространство, сред милиардите вселени, изпълнени с галактики, побрали в себе си слънца и планети, комети, плуващи в пространството скални късове и звезден прах, съществуват никому неизвестен брой светове, населени с живот в невъзможни за въображението форми и цветове.
В една от тези вселени, край две малки слънца, на един от трите континента на мъничка планета, жреците на богът на светлината преди обяд, неотстъпчиво вярвали, че всеки живот е късче светлина, откъснато и бродещо самотно в необятната чернота на небесата, а светът е само блян и надежда родена в утрото.
В един от техните храмове, монахът, който записвал първите думи на събратята си всяка сутрин, отделял следобедите си в писане на книга.
Много години след него тя попаднала в ръцете на друг монах, който продължил да пише, а след него трети, после четвърти, а после още много ръце пишели в нея, подшивали страници, когато старите били изписвани, подвързвали отново и отново износените корици, всеки добавящ частица от себе си.
Една сутрин, в миговете на изгрева, звън на стомана разбудил монахът, който се грижел за книгата.
Протяжен стон, смразил кръвта му и го подтикнал да грабне книгата, да се промъкне сред ужасите на битката разразила се на двора, и да избяга.
В този ден, този храм, сгушен в полите на планината издигнала снага в средата на малък континент, един от трите на малка планета над която изгрявали две слънца, изгорял.
В дните след него пламнала война.
Войната била дълга и опустошителна, помитаща села и ферми, градове и държави, и отнасяща в пламъците всяка светлинка живот.
А когато пламъците угаснали, светът бил пуст, потънал в мрак и забрава.
Дните минавали под светлината на слънца, невидяна от никого, трупали се, събирайки се във векове, време …
Време отминало и отнесло светът в прах сред звездите. Свят, за който не останали легенди.
Така била изгубена Книгата на времето.
* * *
Вятърът се промуши между скалите, завъртя се сред листенцата лишей свити под превала, префуча пред входа на пещерата няколко стъпки под върха и се спусна стремглаво надолу към гората, покрила склоновете на планината.
* * *
Бледа точка светлина припламна сред мрака. Затрептя, опитвайки се да се премести наляво, но още нямаше нито ляво, нито дясно, нямаше дори “къде”.
Светлинката премигна и порасна малко, а в нея се роди спомен.
След няколко време, премигна отново, стана по-голяма, огледа спомена и прие формата в него.
Формата погледна в спомена и разтвори това, което в него бяха длани. Протегна ги и в мрака край тях заблестяха други три светлинки, които формата стисна в дланите си.
Светлината на формата стана по-ярка и тя разтвори дланите си широко, а в мрака наоколо заблестяха нови светлини, стотици, близо и по-далеч.
Формата докосна някои от тях и те се вляха в нея придавайки и още яркост и цвят.
В спомена се появиха очи и светлината ги отвори, но в тях имаше само мрак.
После две малки точици застанаха в мрака на очите и в спомена се прокрадна усмивка.
Светлината протегна широко ръцете си и почувства как между пръстите им минават тънки струи от фини песъчинки.
Някои от струите се завъртяха край нея и Тя ги събра в шепи, затопли ги и те се превърнаха в прозрачна топка. После подхвърли топката и загледа как се завърта.
Събра длани край нея и насочи нови струи песъчинки във вихър, все по-плътен и бърз.
Топката се покриваше с полепващи по нея песъчинки и растеше. Бързо стана колкото формата Светлина, после продължи да нараства, а там където мракът отстъпваше на светлината се виждаха завихрените потоци звезден прах.
Светлината дълго гледа как топката расте.
Когато топката порасна толкова, че краищата и се скриха в мрака, Светлината разтвори ръце и събра в шепи стотици малки светлинки, завъртя ги между пръстите си и ги превърна в нова, голяма и топла сфера, а в спомена и даде име и нарече Слънце.
Остави топката светлина да се върти, докосна пясъчната топка и я премести. Огледа двете топки, откъсна от пясъчната парче, колкото се събра в дланите и направи нова, по-малка. Грабна още малко от вихрещите се песъчинки наоколо и ги добави към последната топка. После я завъртя край по-голямата, погледа я и я нарече Луна.
Завъртя ги заедно край слънцето и се усмихна.
Далече в мрака видя друга форма, блестяща в светлина и събираща в длани песъчинките от мрака, а после оформяща ги в сфери.
На друго място видя трета форма, която събираше в шепи звездния пясък, оформяше го в малки светещи топки и ги хвърляше в мрака. Топките политаха, а зад тях просветваха опашки светлина.
В мрака се появяваха още светлини, някои малки и трепкащи плахо, други големи и ярки, а край тях се завъртаха различни по размери покрити с пясък светове.
Мракът се вгледа в себе си, взрян в искрящите точици светлина, усети в някои от тях топлина, почуства вихрещите сред тях песъчинки, пресегна се в спомен и ги нарече Живот.
* * *
Дъжд
Тук, където в безбрежната тъмнина на вселената се носят по пътищата си безброй планети, има една мъничка луна. Малка, гола и суха, осеяна с кратери, тя е луната на един свят.
Светът не е голям, но е покрит с гора.
А на места гората отстъпва място на реки, езера, морета.
Когато полетиш над този свят, ще видиш безкрайни гори, а високо над тях, подпрели небето се извисяват върховете на планините.
И когато се измориш, можеш да се спуснеш на някой връх, да приседнеш, и да погледаш как слънцето минава по небето.
А вятърът, прелитащ покрай теб, ще носи аромата на живот.
* * *
Светът живя дълго сам.
Понякога, в дългото безвремие, на него идваше една светлинка.
Същата тази, в ръцете на която се роди.
Понякога светлинката бродеше между стволовете на огромните дървета, политаше сред тях и се заиграваше с листата, а после се понасяше нагоре с вятъра.
Друг път, се спускаше по някое поточе, потапяше крака във него и гледаше как водата минава през тях, проблясваща в сумрачното утро.
Понякога светлинката се издигаше толкова високо, че се скриваше в тъмното на вселената.
И дойде ден, в който светлинката спря насред небето.
Огледа света, погледа как слънцето минава край нея, почувства милувката на вятъра.
После вдигна дланите си нагоре и край нея се струпаха облаци.
Гъсти, тежки облаците растяха и покриваха света.
Настана мрак.
За едно много мъничко време, светът спря.
Тогава в мракът на облаците, светлинката разтвори ръце.
Пръстите и потънаха в облаците край нея и се разтвориха в тях.
Облаците засияха в светлина.
А когато светлинката се разтвори напълно в тях, заваля.
И валя дълго.
Над света се изля порой от светещи капки и не спря четиридесет дни и нощи.
И когато падна и последната капка, светът вече не беше сам.
* * *
Що за момиче
Всяка история, някъде започва.
Някои започват с описание на главният герой, други директно ни хвърлят в средата на действието и като режисьори пред оскарите очакват с притаен дъх аплодисментите на публиката, но тази, тази започна с раждането на една вселена.
* * *
Във вселената, в която живеем има един свят, не голям, малък даже, но много зелен и пълен с живот.
Имал си дори мъничка луна, по която се прехласвали някои от жителите на света в миговете на любовни въжделения.
Но за нея ще си говорим в друг час. Сега е точно два след обяд.
Слънцето препича прашния път, препича тревите край него, препича гущерчето върху километричния камък, препича и главата на младото момиче седнало на капрата на малка каручка, клатушкаща се по посока Дуранкулак.
Небето чисто, синьо се беше разляло без нито един облак да го накъдри с белите си вълни.
Хълмовете край пътя жълтят с узрелите си в края на лятото треви и буренаци, и само тук там се вижда по някое дръвче, свило се в ниското между тях, където се задържа повечко влага след дъжд.
Далече напред, между хълмовете се виждаше тънката синя ивица на морето и човек можеше да усети мирисът му, носен от вятъра.
* * *
Приказка на тъмно
– Здравей!
– Здравей!?… Кой си ти? … Къде си?…
Толкова е тъмно, че нищо не виждам.
….Тишина.
– Ехо, къде си?
– Тук! До теб!
– Не те виждам.
– Напротив. Виждаш ме чудесно!
– Толкова е тъмно, нищо не виждам. Шегуваш ли се с мен, или искаш да ме изплашиш?
– Толкова си смешен!
– А ти, ти … Не може да плашиш хората така …
– Хихик! Но тук сме само ти и аз! А и признай си, че почти не се уплаши!
– Признавам. Аз така, само малко … Но, но, … ти не звучиш никак страшно. Ще се покажеш ли най-после?
– Ето ме!
– Виж … Започвам да се ядосвам. Докосни ме, за да разбера къде си. В това тъмно, нищичко не виждам.
– Аз съм тъмното.
– Ти си тъмното?…
– Да, както винаги!
– Извинявай, но не ми е до шеги. Тъмното е просто тъмно, празно, понякога страшно и няма светлина. И тъмното не може да говори.
… Тишина …
– Ето, дори ти нямаш как да го оспориш.
– Извинявай, не исках да те уплаша, нито да те обидя. Повечето хора се боят от мен. И, и … никой до сега не беше ме чувал както ти. И това така ме зарадва. Винаги съм си мечтала да си поговоря с някой. Но хората сте такива едни …
– Ти не се шегуваш, нали?
– Не.
– И за всичкото време, аз първи те чувам?
– Не, не си първи. Много хора ме чуваха, но повечето си мислеха, че полудяват. А някои съвсем си полудяха.
– Ако ти си тъмното, значи аз съм в теб? Това малко ме плаши …
– Да, ти си в мен. Защо се боиш от това?
– Ами …, не можеш да си в някого просто така.
Нали разбираш? То е като … Нали за това казваме за нещата, за чувствата например, че са в нас, или извън нас … А и чисто физически … А не те ли боли?
– От какво?!? Ахаа! Понякога, но то е друго. А ти, ти как ме чувстваш?
– Като мравки по кожата … Не, не, не се обиждай. Само малко е страшно, а всъщност никак не е. Нали не те виждам и … Извинявай, виждам те през цялото време, но … Ох, неловко е …
– Знам. Разбрах те. Не се тревожи. Слушай, а ти затвори очи и си ме представи. Да опитаме?
– Същото е. Пак е тъмно, тоест е ти. Ти си, исках да кажа. Моля те, …
– Да, разбирам те. Извинявай!
– Почакай! Когато затворя очи и там е тъмно, ти си там, в очите ми! Да опитаме пак!
– Харесва ми! Хайде!
– Представих си те красива!
– Какво е красиво?
– Ами, такова, всичко, което е хубаво и приятно …
– Така ли? А твоето красиво такова ли е? И какво е още?
– Да. Почакай! Не съвсем. То е още много неща, но толкова много, че ще трябва да ти разказвам цял час.
– А как разбираш кое е красиво? Ще ти е нужен по цял час за да разглеждаш всичко …
– Не, не, няма. Обикновено го разбираш веднага.
– А защо тогава ти трябват цял час думи, за да ми разкажеш? Не те разбирам.
– Красивото се усеща някак не точно с разум, а вътре в сърцето.
Просто е прието, че може да се опише, а и трябва да влиза в някакви норми. Винаги се стремим да сложим рамки, но така разбираме нещата по-лесно. Когато ни кажат, че нещо е, ами просто е нещото, каквото се предполага, че е, то ние го приемаме такова и нямаме нужда да мислим повече. По-лесно е. И като че ли по-малко ни е страх.
– Разбирам … Мисля, че хората сте много тъжни същества. Когато едно нещо е видимо със сърцето, можете да му се доверите. А вие си създавате толкова много оправдания, за да гледа някой друг вместо вас. А всичко би могло да бъде толкова лесно …
– Права си, но тогава всеки ще вижда нещо съвсем различно. Как тогава ще знаем, че нещата са тези, които са? Ето например ти! Ако не беше ми казала, че си тъмното, щях да се терзая чии е този глас с когото разговарям. А сега знам.
– Но ти знаеше и преди това, само не го разбираше.
– Толкова много думи, а всичко е много по-лесно без тях. Но тогава по какво ще се различаваме от животните? Ето, дори е доказано, че множество животински видове комуникират със звуци. А това си е техен език. Вероятно вълкът също обяснява на друг от глутницата, колко красива вълчица е срещнал в гората, но с някакви техни думи, непонятни за нас.
– Животните нямат нужда да говорят. Те първо знаят всичко, а после го изразяват, но само защото някои неща е трудно да оставиш само вътре в себе си.
– Искаш да кажеш, че разбираш езикът им?
– В мен всички езици са еднакви. Аз също първо чуствам. Чувствам в себе си как бият сърцата ви. Чувствам когато сте уплашени, защото се превръщате в постоянно треперещ и бърз ритъм, а сърцата ви, сърцата ви казват всичко.
– Искам да отворя очи!
– Отвори ги! Но така ще спреш да си ме представяш …
– Вече нямам нужда! Нали те виждам и вътре, и вън. А ти не винаги си черна. Понякога в теб се промъква светлинка и сенките рисуват извивките ти.
Ето например сега. Мога да видя, почти мога да видя лицето ти. А ето в очите на онази котка там, точно там, в сянката, виждам твоите очи. А в повея на вятъра усещам дланта ти, която гали страните ми. Та ти си толкова красива и нежна!
– Вече виждаш светлината на утрото! Скоро аз ще се стопя и ще изчезна. От мен ще останат само бледи сенки в които ще приютявам всички търсещи прохлада, само на миг от жарките лъчи на слънцето.
– Почакай, спри, как така ще се стопиш? А аз? Но нали тъкмо …
– Сбогом! …
– Почакай, почакааай!…
Ще те видя ли някога пак?
– Само затвори очи!
Що за момиче
Някога, някога, толкова някога, колкото пъти звездите се отразяват по всяка плочка от люспестата муцуна на слънчев Змей*, в една китна котловина, свита насред полите на планината, в селце на име Мало Хорово, живеела чудно хубава девойка.
В горният край на селцето, точно преди да влезеш в гъстата, стара, омагьосана гора, насред дворче изпъстрено с цветовете на различни цветя и билки, се била сгушила топла и уютна къщичка, в която живеели бабата и дядото на чудната девойка.
Раснала и пораснала, мома красива, добра и мила, за радост и опора на дядото и бабата.
Очите и били две сияйни бисерчета, стоплящи душата на всеки когото погледнела.
Усмивката и събуждала селцето, като слънчев изгрев.
Където стъпела, никнела китка, каквото с ръка докоснела, заблестявало.
Когото срещнела по сеитба, добивал урожай за десет години.
Минало, неминало време, разнесла се под планината, през дивите гори планински, през полята, над реките, всред села и градове, край огнищата хорски, приказката чудна за Бисерното момиче.
Стигнала и до ушите на трима принца, все напети юнаци, на страшни крале синове, наследници на земи обширни и богатсва приказни.
Сговорили се трите принца, да препуснат към селцето в което живеело Бисерното момиче и да се надпреварят, кой ще я вземе за жена.
Речено, сторено. Събрали се слугите, натоварили каретите с приказните богатства, оседлали конете и потеглили на дълъг път, тъй като планината в която се намирало селцето Мало Хорово, била чак в другият край на света.
***
Вечер, преди да заспят, старите жители на Мало Хорово, разказвали на малките непослушковци, които не искали да заспят, една стара легенда.
Казват, че в зората на утрото, когато се раждало времето, по земята живели много змейове.
Някои построили градове, други посадили гори, а трети издигали цели планини, които превръщали в свои домове.
Един ден, сред хората се родил първият магьосник.
Син бил на велик везир и бил отгледан всред красивите градини на великолепен замък, един от малкото замъци, построен от хората.
Замъкът се намирал в подножието на Змейова планина.
Раснал, пораснал магьосникът, но не обичал хората и все странял от тях.
Имал сила голяма и знаел магии за добро, и за зло.
Обиколил много царства, намерил змейовите кладенци, пълни с магьосана вода, изпил ги до дъно и добил още по-голяма сила.
Но където минел говорел сред людете, колко лоши са змейовете, как не обичат хората, шушнел на царете, и палел огньове в хорските умове.
Минало време и се завърнал в замъкът край планината на змейовете, но водел след себе си армия.
Където минела армията му, оставяла опожарени градища и празни змейови дворове.
Не минала година и людете изтребили змейската челяд. А които змейове оцелели, прогонили в затънтените краища на света.
Скрили се змейовете посред гори, в пещери дълбоки, в блата и тресавища непроходими и постепенно били забравени от хората.
Само в Змейова планина останал жив един Змей, който отказвал да се предаде.
Повел магьосникът армията си нагоре и се завързала люта битка.
Цяла година война воювали, а накраят останали двамата, Змей и магьосник.
Премерили се, пък захванали последният бой.
Били се, били, цяла година, а кога превалила, змеят се разлютил страшно и надвил в боят.
Но точно преди да погуби магьосникът, онзи хвърлил последното си заклинание върху змеят.
Такава била приказката, която обичали да разказват хората от Мало Хорово.
И добавяли още, че змеят продължавал да броди дълги години, звяр сред людете, и човек в пущинака.
Заклет все чужд да бъде и дом да не найде.
И всеки от него взор да извръща, нежели чедо човешко, ни змей брат в гората.
***
Високо, горе в планината, където камък и вода се срещали посред небето.
Там където и орел не можел да стигне, а слънцето присядало да си почине по пладне.
В една дълбока пещера скрита в скалата, живеел Змей …
***
Тихо жужене се опита да се вмъкне всред шумът на двата стари вентилатора, които се опитваха да раздвижат маранята в мрачната стая.
Ян свали слушалките и шлемът, и пое дълбока глътка спечен въздух …
Някой упорито държеше натиснат звънецът на входната врата, който отдавна имаше нужда от нова батерия.
Батерии вече почти не се намираха. Бяха отживелица от онзи романтичен двадесет и първи век. Също както старият компютър на Ян. Както вентилаторите и самобръсначката с вградена батерия.
Днес никой вече не ползва такива.
Трудно беше да си го представиш.
Ян изтръска мислите за миналото на хората и се запъти към машината за хранене.
Погледна старият соларно заряден часовник на китката си и си напомни да го свали преди да излезе.
Рискуваше да спрат мислопотокът му за три години, ако бъде хванат.
Нямаше забрана да притежава тези вещи, но само, ако си стояха в рамките на клетката му.
Пътем прелисти мислочипната база за настоящ баланс и се усмихна, доволен от резултатът.
Някой беше купил хартиена картина от тези, които правеше през старият принтер Xerox, който му подариха когато купи компютъра. Търговецът бързаше да се отърве от нелицензираната стока и Ян купи всичко в комплект с четири пакета хартия, само за 0,00032 единици.
Ян трябваше да подготви пратката, стерилно опакована според стандартите за пренос на куриерската служба.
Змей …?
Какво е Змей?
Изкуши се да бръкне в общата мислочипна база, но си спомни за събуждането след спирането на мислопотокът му преди две години.
Беше изключен само за двадесет и четири часа, но остана изхвърлен от мислобазата на домът и беше
изолиран в социализационната камера един бит знае колко време.
… Змей?
Жуженето премина на накъсани, неравни интервали сух, хриптящ звук.
“Звънецът” – спомни си Ян.
Потърси за мисловен импулс при входа на клетката, но не откри такъв.
Отвън стоеше машина за събиране на органични отпадъци и стерилизация.
Тези машини бяха последните останки от ерата на механичната роботика управлявана от софтуер.
Работеха все още, само защото нямаше кой да ги спре.
Звънецът спря.
***
… Точно тази сутрин, се случи безветрена и топла.
Слънцето огряваше източният склон на скалата и оцветяваше старият камък в меко гранитено жълто.
Един по-смел лъч се прокрадна навътре в пещерата и погали ръбестото лице на Ииаан.
Ииаан се протегна, отвори очи, бавно проследи лъчът.
Не му се ставаше. Беше му се присънило онова момиче, което живееше долу в селцето.
Ииаан мигна в опит да изтръска лицето и от мислите си.
Странно момиче. Усмихнато момиче. Момиче, приличащо на този лъч, който го събуди. …
Тази сутрин и вятърът беше поспрял на почивка.
Тишината обливаше терасата пред пещерата.
Ииаан обичаше тишината. Но точно в тази, от тази сутрин, нещо караше люспите му да настръхват. Имаше лек мирис на различно в начинът по който тишината пречупваше слънчевата светлина. …
Бисера ….
Така се казваше момичето.
Тук горе достигаха думи.
Думи произнасяни някъде по света.
Но най-често идваха думи от селото.
Името и беше дошло с вятъра.
Ииаан дочу веднъж, че е кръстена така заради светлинките в очите и …
Приличащи на онези бисерни камъни, красиви и искрящи, но различни и топли.
Тези очи …
Ако се беше родила в змейов род, името и щеше да е Нона.
Змейовите девойки нямаха такива очи. Техните бяха огън и лед, и двете сурови. Но змейовете не взимаха жени човешки, ни човеците, змеици, откакто ги имаше по тази земя.
А това дете човешко ….
Нещо в нея беше различно от всичко човешко, което бе срещал.
Имаше огън в очите, но някак не суров и убийствен, а мек и стоплящ, като огнище в зимна нощ.
Очите и, походката, гласът, ех този глас.
А кога запееше вечер на мегдана, вятърът замлъкваше, за да я чуе.
Тогава Ииаан, присядаше току до пропада, затваряше очи и оставяше гласът и да гали люспите му, усещайки ги как настръхват.
Ииаан почувства топлината на слънцето и се вслуша в песента на малка птичка, скрита сред клоните далече долу в гората.
Светът се промени отново. Сега миришеше добре. Нямаше го онова, което подостряше люспите му както преди малко.
Ииаан пристъпи до ръба на скалата, разтвори криле и се спусна по вятъра.
***
Бръкна с мисъл в заключващата верига и я изтегли. Механичните резета изщракаха. Усети как магнитната верига също се изключи с тих пукот.
Обърна се към отварящата се врата в очакване да види ръждясващият корпус на машината и в този момент мисловълната го погълна.
Залитна и се свлече на пода вперил поглед в още отварящата се врата.
Но това беше невъзможно. Никой човек не можеше да скрие потокът си.
А тя просто прекрачи прагът и протегна ръка.
– Бисера!
– А?
– Бисера. Името ми е Бисера! Но можеш да ме наричаш както решиш, когато станем приятели разбира се, а сега стани и да се захващаме за работа. Хайде мързеливко, спри да ме зяпаш и ми предложи нещо за пиене. Не е лесно човек да мине през всички силополета от Пловдив до тук, без поне капка вода. А аз съм жадна още от старият Бургас. А ти нали си Ян, нали не съм се объркала, кажи да знам, ако е така да си тръгвам преди да си се уплашил и да си пуснал мислосигнал за мен, но като те гледам си точно онзи Ян, който ми трябва …
– Бисера???
– Да Ян?
– Бисера???
– Стига си го повтарял – тя се запъти към храномашината взимайки пътем две чаши от покритото му със стари дискове бюро. – зелена, или синя?
– Какво?
– Зелена, или синя вода ще пиеш?
– Налей ми зелена – промълви уморено Ян – Бисера?! Ти едва не ме уби с тази мисловълна … Не можеш така да нахълтваш … А и добрите обноски, както и законите, разрешават посещения само през холочип и транслиращ мислопредавател. А ти си тук съвсем жива. Ами ако имаш някой от онези бацили … А дрехите ти. Та те дори не са от 22 век.
– 21-ви! Наричт се дънки, блуза и яке!
– Ето .. Та това е забранено … За това направо … А и дори не прати запитване за покана … ами ако ни хванат заедно тук …
– ЯН!
– А трасирането на мисъл се засича свободно от … Та ние така можем да говорим за всичко …
– ЯН ЯНИЧ!
***
Каляската на белият принц подскачаше по черният път.
Лятната жега успяваше да догони екипажът и потапяше всички в солена, потна баня.
Принцът се надяваше скоро да излязат на калдаръменият път към Пловдив, където поне друсането ще е малко по-равномерно.
Зад него същото тормозеше черният принц и зеленият принц.
Конят на зеленият принц почти беше загубил боята с която го боядисваше принцът.
“Какъв идиот” – мислеше си белият принц – “Мисли си, че така е по-интересен за девойките, а те му се смеят всеки път, когато го видят възседнал боядисаната си кранта.” – тук леко изсумтя представяйки си гледката – “май само някоя много заблудена принцеса и то от десетокрално потекло би му се вързала.”.
Истината беше, че от тримата, именно зеленият принц имаше девойка всяка вечер, че ако се случеше да се отбие в кръчма, сутрин го намираха в леглото с две, или три.
Но само той от тримата, не държеше да си легне непременно само с принцесата, която ще направи кралица някой ден.
Нали всички знаеха как става. Татко ти Крал, решава, че не му се яде грах още един месец в който вместо селяните да гледат прасета, се избиват на бойното поле срещу селяните на другият Крал, и за това повелява, първородното синче да се ожени за дъщерята на колегата му по война.
И така, войната свършва, тръгват пратеници, подаръци, цели кервани с коприна и какво ли още не. И никой не пита онова, първородното, дали поне харесва принцесата, или е готово да избяга където и то няма да се намери после.
Не беше лесно да си принц в днешно време.
А черният път продължаваше да се губи отново зад следващият завой.
***
Сянката му бягаше по тревите далече под него.
Стреснати полски животинки побягваха уплашено, или се скриваха в дупките си, а после подаваха любопитните си носове в опит да подушат какво беше това голямо, черно нещо, което прелита над тях.
Далече напред се простираше дългото поле, а след него го очакваха гористите скали, любимо място на местните разбойници, спотайващи се в нишите между скалите, очаквайки следващият заблуден керван.
Някъде в далечината се чуваше песента на девойки, по-далече се чуваше хаосът на малка битка, носещ аромат на кръв, още по-далече се чуваше плачът на новородено човешко дете.
Ииаан се усмихна.
Светът днес принадлежеше на хората, но небето оставаше негово.
***
– Имаме две минути, Ян! Време е да побързаш, преди да те изключат.
– Искаш да кажеш, че ще ми спрат мислопотокът и ще съм загубен отново?
– Не, Ян. Ще те изключат и ще бъдеш изтрит. Моля те, побързай.
– Но …
– Ян, моля те. Включи старият си компютър. Моля те, запомни името ми. Когато отново отвориш очи, трябва да си спомниш. Помни тези четири букви: Нона.
– Но … Ти каза, че се казваш Бисера? – компютърът на Ян вече зареждаше античното ХР Pro SP2.
– Да, Ян! Ще ти разкажа, когато …
Светлината угасна.
Тишина.
Бисера свали слушалките, шлемът и изключи компютъра.
***
Каляската подскочи и се наклони, а после всичко се случи шеметно бързо.
В мигът, в който белият принц полетя към отсрещната стена, навън се разнесе див крясък.
Последното, което чу принцът беше звукът от глух удар на нещо кухо в нещо твърдо. После загуби съзнание.
В същото време навън, дружина разбойници преграждаше пътят назад.
А отпред, върху поваленият напреко на пътя смърч, се изправи дребничкият силует на Кара Ивана воеводата.
Някои от близките му съратници знаеха, че истинският воевода е стрина Калина, жена и пръв съветник на воеводата, но си траеха за това, защото Кара-та много се лютеше, а им беше едничък.
***
Мелодията се завъртя край него.
Чу песента някъде дълбоко в себе си.
Почуства ласката и първо край сърцето си, същото което беше спряло да бие преди много и дълги години.
После чу как се вплита във вятъра, понесе се надолу и се вплете в тревите, мушна се в процепа на дефилето и се понесе над скали и дървета.
Думите галеха света край него. Изправяха счупените стръкчета трева, завъртаха се в цветовете на овошните дървета и ги наливаха с цвят, напълваха класовете на житото, заставаха за миг край люлките на родените тази пролет деца, и като майчина ласка ги завиваха в топлината си.
Ииаан знаеше.
Това бе песента на земята. Песен носеща живот.
Когато биваше запята, идваше ново време.
Време на рат и време на бран.
Смърт и живот, които песента щеше да отнесе или да събуди.
Идваше война и Ииаан трябваше да я спре.
Светът щеше да бъде различен, дори и последният змей да загине.
А песента се мушна под крилете му и леко го понесе към планината.
***
– Тъй, тъй … Я да видим какво си имаме тук – рече Кара Ивана воеводата и приглади мустака с ръка, а другата спусна върху пистолета кремъклия, подмушнат под пояса.
Широка и топла усмивка се разля под мустакът му, а в очите блеснаха весели пламъчета, предвкусвайки добра печалба.
Пред него отбор юнаци се беше строил пазейки завързаните екипажи на каляските и тримата принца.
– Вие, негодяи … Ще отговаряте пред бащите ни … – недоволстваше черният принц – Бандити … Разбойници … Ще кажа на таткоооо. …
– Таткооо, таткоооо … – включиха се към вопъла и другите два принца.
– Татковите! – Усмихна се още по-широко под мустак Кара Ивана воеводата, а отборът юнаци си намести калпаците па рече:
– ХА ТАКА!
***
Ботът обхождаше мрежата записвайки масив от последните търсения.
Търсене:- Змей? … – Какво е Змей?:
Съвпадение:
Змеят е митологично същество, наподобяващо змия, обикновено с повече от една глава и покрито с люспи тяло.
Змеят може да се превръща в красив млад мъж и да подмамва или отвлича жени. От тях се раждат юнаци. … **
Заявка:Ян-Янич: Съвпадение-статус#-не-доставено:
Търсене/служебно/:Ян-Янич-статус#-не-са-открити-съвпадения#*не-присъства-в-базата-данни:
…
***
Момичето се катереше по скалата намирайки мъничките процепи по които да стъпи.
Погледът и търсеше проблясъците на водата от изворчето, което долу в селото се превръщаше в малък, но пълноводен поток, а далече в равнината, събирайки в себе си водите на още няколко потока, наричаха Реката на кралете.
Тук горе обаче, реката беше далече. Тук някъде беше това, което наричат изворът на живата вода.
Бисера се беше запътила точно натам.
В тишината на високото до ушите и стигна тихото ромолене на ручеят.
Беше близо.
По устните и разцъфтя усмивка.
Трябваше и жива вода, и тя щеше да стигне до нея.
Седмица се спусна откакто дядо и ходи до дълбокият дол, дето се беше затрило магарето.
Спускал се надолу в дерето, когато камик се търкулнал, та го затиснал до една габрова издънка.
Случило се по пъто отгоре да мине Радой калпаклията, та го чул и обадил на кмета. Та се събрале със Спаско горският и Минко Дереджето, намерили дядото, па го откарали при фелдшера да го намести. А по пътя се показало и магарето, че вървяло до къде фелдшера на десет разкрача назад, а после пак след тях, та се прибрало с оклюмали уши, като че да е знаело какво е сторило.
А дядото от тогава място не може да си намери в постелята. Както и да се завърти, боли го, та не спи и нощя.
***
Слънцето бавно се катереше по планината.
В полето на юг, хиляди лица го следваха по пътя му, нетърпеливи за всяка глътка светлина.
Къде обяд, голямото му жежко колело стигна върхът.
Слънцето го подпря в един процеп на скалата и седна да си почине.
Изпод скалата излезе змеят.
Поздрави гостът си и му подаде бъклица чиста, и жива вода, за да отпие глътка живот, че да има сили по пътя към долната земя.
Слънцето отпи, а когато утоли жаждата си, усмихна се и притегна поясът си готово да превали пладне.
За миг поспря, заслуша се в песента на чучулигата, скрита в горските клони в ниското.
– Сполай ти Аяне! Да ти пребъдат дните.
– И тебе лек път, Светлико! – отвърна Ииаан.
***
Бисера се оглеждаше в мъничкото огледалце образувало се в скалите малко след изворчето.
Сигурно тук се оглеждаше слънцето по пътя си към заника.
Старите казваха, че спирало да си почива на върха.
А там всеки ден по пладне го посрещал змей и го гощавал с бъклица жива вода.
Бисера не вярваше в това. Та змеят трябваше вече да е толкова стар, че ако е жив, едва ли можеше да изпълзи от пещерата.
Ето че пладне превали, а змей се никакъв не вижда.
– Ти трябва да си Бисера! – каза някой точно зад нея.
Сърцето и подскочи.
– Така ми казват, а ти …? – с престорена смелост проговори тя.
– Да? Попитай ме!
– А ти, ти змей ли си? – Бисера не смееше да се обърне.
Но този глас. Беше младежки …
– Казват, че съм. Ама може и да бъркат. Ти кажи, змей ли съм, или човек.
– Ами ако си? Баба ми казваше, ако някога срещна змей, в очи да го не гледам. Казваше ми, че веднъж като те погледне те омагьосва и вече не знаеш дали си, или не си се раждала.
– Че от къде баба ти го е чула това? Бабини приказки …
– Може да са бабини, ама ти може и да си змей. Че какво ще дириш тук навръх скалите. По-добре си върви. Ето и аз ще си тръгвам. – Бисера закачи на колана си малката бъкличка с жива вода и пристъпи встрани заднишком, така че да не поглежда към този, който стоеше зад нея и почти я беше уплашил.
Кракът и стъпи върху камъче.
То се търкулна.
Бисера политна в пропастта.
Чу се плясък. А след него сива сянка се спусна подире и.
Две ръце я прегърнаха и светът изчезна.
***
Песен преди път
Започва Път от моя праг —
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам…
Песен на Билбо Бегинс от Торбодън
Но не това е важното
Минаваме през този живот, оставяйки много следи.
Но не това е важното.
Някои от тях са болезнени белези, били те наши, чужди …
Други са мигове, пълни с дела, които оставят хубави, ярки, щастливи спомени.
Но не това е важното.
Някои от нас стават звезди, светещи за другите и даващи примери, комуто каквото е нужно.
Но не това е важното.
Други угасват преди да са успели да се разгорят.
Но не това е важното.
Някои градят кариери, изкачват стълбища, хващат бързите влакове, превръщат се в кули изпълнени с венците на успеха.
Но не това е важното.
Други губят себе си по стълбите, препъвайки се в страхове, в съмнения превръщащи се в техните твърде високи за тях стъпала.
Но не това е важното.
Някои просто бягат от, или нанякъде.
Търсейки щастие в някого, в утрето.
Но не това е важното.
Някои срещат другиго.
Други умират сами.
Но не това е важното.
Някои срещат душата си.
Но не това е важното.
Някои докосват с душата си света.
Но не това е важното.
А някои докосват с душата си някого …
Послепис:
Да откриеш себе си, да се приемеш, да си простиш, да останеш такъв, да станеш по-добър, не винаги е лесно, но е постижимо за всички.
Когато си осъзнал душата си, цялата, да я споделиш с другиго, ето това е важното.
Когато постигнеш това, без капка егоизъм, признаеш си страхът и въпреки него продължиш, и най-подир да сториш това, без да се възгордееш, а дадеш душата си в любов.
Тогава си постигнал всичко, което някога било е и ще бъде, защото вече си ти.
О любви которого не ждал
О любви которого не ждал,
я часто думал, но не знал,
что в тот чувстве опоздал,
душу моей я потерял.
Ех боли сладостной в душе,
Теряет мысли, душу погубить,
Если нелюбимым, то не несчастье,
Страшнее будет, не любить.
Молитва на св. Франциск от Асизи
Господи, направи ме инструмент на твоя мир –
където има омраза, нека сея любов,
където има нараняване – прошка,
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъма – светлина
и където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме:
не да търся утеха, а да утешавам,
не да търся разбиране, а да разбирам,
не да търся обич, а да обичам,
защото в даването получаваме,
и в прошката ни опрощават,
а в смъртта се раждаме за вечен живот.
Амин!
Молитва на св. Франциск от Асизи книга: “Пчелата”
Хлапето
Спомням си едно лято, бях малък, почти до колене.
Баба ми ме прати с дядо Петър да пасем воловете, а те не бяха като кравите, такива малки.
Ами бяха едни такива, големи, като цели планини.
Големи и сиви с широките си гърбове.
А рогата им, още по-широки. И като че ли подпираха небето с тях.
Денят беше слънчев. Бели, пухкави облаци се припичаха на слънцето.
Хлапето
Този разказ присъства и в блога ми “Лудо горене”, но по някакъв начин чувствам, че би трябвало да бъде и тук!
Спомням си едно лято, бях малък, почти до колене.
Баба ми ме прати с дядо Петър да пасем воловете, а те не бяха като кравите, такива малки.
Ами бяха едни такива, големи, като цели планини.
Големи и сиви с широките си гърбове.
А рогата им, още по-широки. И като че ли подпираха небето с тях.
Денят беше слънчев. Бели, пухкави облаци се припичаха на слънцето.
Не бързаха за никъде, също като стада овце в полето.
А ние отивахме към ниското при кошарите, в полето, където минаваха първите ми лета.
Ниското беше една дълбока яма насред нивите, дълбока и широка, гъсто обрасла с гора.
Като погледнеш от горе, само листа, толкова много, че не виждаш дърветата долу, нито пътеките, нито реката.
А реката беше ни голяма, ни дълбока.
Малка рекичка насред гората, където често слизаха на водопой зайци и лисици.
За зайците не бях много сигурен, но дядо Петър ми разказваше, че когато заек иде да пие вода, защото и той душа носи, някоя Лисана хитрана го хваща и го носи за храна на малките лисичковци.
Ех как исках да хвана всички лисици тогава и да им вържа опашките, та да не могат да се разделят.
Същата тази рекичка точно насред гората имаше бент, а над бента, старите воловари бяха изкопали ров.
В този малък вир водехме по обяд воловете.
Вървяхме бавно по пътеките и щом стигнехме аз се покатервах на гърба на някой от тях, и заедно с него потъвах във водата, после изскачахме на повърхноста, а аз здраво стиснал рогата му се смеех на звуците, които издаваше.
Когато привършехме с банята, воловете излизаха от водата и се пръсваха в сянката под дърветата.
Аз притичвах при дядо Петър и той изваждаше от чантата голям комат хляб, резен сланина, буца сирене и малко лук.
Сядахме да обядваме, а беше вкусен този обяд.
Ядеш и ушите ти пращят, ядеш, и не смогваш да преглъщаш.
После, когато дядо Петър заспеше, аз взимах малкото му джобно ножче от торбата и захващах да вия плетеници по гегата му.
Дялкам, дялкам и току се порежа.
Притичам до реката да се измия и хуквам за ябълки, а там имаше такива едни ябълки, зелени и големи.
Покатервах се на някое дърво и откъсвах няколко, колкото се съберат в пазвата ми, та заприличвах на торбест лалугер, както казваше дядо Петър.
После се връщах изморен на полянката, лягах по гръб, гледах листата над мен и се чудех: Ако останем тук цял месец, как ще разберем, като почти не можеш да познаеш, ден ли е, нощ ли е.
И докато размишлявах така, унасях се и заспивах сладко, а после, когато се събудех, се намирах на гърба на някй рогат приятел на път за следващото място за паша, или на път за село.
После лятото свършваше и нашите си ме прибираха в планината.
Така порастнах и често се случваше, когато стане въпрос за полето, някой стар троянец да се засмее, и да каже как полендаците не могат да си нарежат сланината за мезе.
Но на мен все ми се спомня онзи комат, свит на топка с резен сланина в него и нещо се свива в мен.
Хем ми се прияжда, хем в гърлото една такава буца, хем съм се ухилил до уши, щото знам хем как по нашенски да си я нарежа изтънко, хем пак по нашенски да я свия в комат.
Пък и за дяда Петър се сещам, и за лисиците с вързаните опашки, и за онези големи волове, като цели планини, дето носеха небето в рогата си.
И за ябълките се сещам.
Ама че бяха сладки онези ябълки.
Отхапеш, а то не ябълка, а мед ти в устата.
И така, с тоя хлапак от време на време се срещаме, скачаме в локвите, гоним си сянката, гледаме хората и цъкаме с език, и ни се иска понякога хората да имаха опашки, да ги хванем всички и да ги вържем, та да не могат да си правят пакости.